Вкусът на Живота!

Има много истории, които е хубаво да бъдат разказани…

Толкова много истории и все различни. Някои цветни, а други безцветни. Има и весели истории. Има и тъжни. Има дълги, а някои кратки. Някои истории са красиви, а други някак си неприветливи. Сред историите има и такива, които носят някакъв житейски урок. Всъщност, май всички истории носят със себе си някаква поука. Някои герои на тези истории я улавят, а други не успяват. Някои истории се разказват дълго. Те се развиват във времето и придобиват всеки път различно съдържание и смисъл. Някои от тези истории се разказват с години, а други цял един Живот. А някои истории се разказват само с едно изречение и носят много силен смисъл, който те оставя често без думи.

• Ти имаш ли такава история за разказване?
• Имам, разбира се. Много са.
• Разкажи ми една. Искам да разбера какво е кратка история, която носи силен смисъл. Аз ще я разбера ли
• Ще я разбереш. Вече си на години, когато разбираш всичко.
• Добре. Разкажи ми. Моля те!
• Добре де. Ето ти една. „Когато те поех за първи път в ръцете си и те притиснах силно до гърдите си, разбрах, че някой ден ти ще си Победител в Живота си на Човек.“
• Ле-ле… Наистина ли!? Наистина ли това е било чувството ти!?
• Наистина!!!
• Сега разбирам защо… защо… – Дребни като капки роса сълзи се спуснаха от тъмнокафявите й очи. Тя премигна няколко път, давайки им силен тласък, и те се втурнаха надолу, мокрейки пожълтялата от слънцето фланелка. Тя повдигна левия й край и ги избърса по детски срамежливо. Сякаш се страхуваше, че някой ще я види.
• Не плачи. – Възрастните й ръце поеха главата й. Тя приближи устните си до челото й, и я целуна шумно. После постави главата й на гърдите си, както направи това преди толкова много години, и й прошепна: Моята Победителка!
• Какво е най-важното, което трябва да зная, за да продължа? Кое е то?
• Най-важното? Хъм… Най-важното е да обичаш Живота. Да го търсиш, да го искаш, да го дишаш и най-вече да го вкусваш. Истинският вкус на Живота принадлежи на небцето и душата. Знай това!
• Но ти си единствената и най-добрата, и най-най-най-вкусните ястия правиш само ти. Само ти на този свят си способна да очароваш всекиго с твоите гозби.
• Ще дойде ден, когато и ти ще си сред „Най-най-най…“. Ще срещнеш някого, когото ще наречеш „душа“, и с него ще усетиш истинският вкус на Живота.
• Но кога ще стане това!? Толкова дълго вече чакам…
• Не чакай! В чакането няма смисъл. Търси. Тръгни на път и търси. Себе си, него, желанието, вкуса… Просто тръгни на път… Бъди смела!
• Аз не искам да те оставям сама…
  Остави ме. Защо да не ме оставиш. Имам си толкова много още рецепти, които не съм сътворила. Ще се разхождам, ще събирам билки, ще експериментирам с нови вкусове, продукти… Знаеш ли колко работа е това. Няма да усетим кога ще тръгнеш и ще се върнеш. Времето лети бързо, безвъзвратно, и си ей на толкова да не успееш днес и утре, ако не тръгнеш днес.
• Как днес!?
• Първо тръгни в желанието си. После тръгни в мислите си. После тръгни в планирането. После тръгни в събирането на куфара. И най-накрая просто тръгни. Качи се на самолета, затвори очи и се остави на Живота. Той ще те поеме и ще се погрижи за теб. Ти само му се довери.

После тя стана и се приближи тромаво до скрина. Отвори средното чекмедже и извади нещо увито в парче ленен плат. Приседна до нея, разгърна плата и постави набъбналия плик в ръцете на внучката си.

• Това е за теб и твоето Житейско Пътешествие, които ще изпълни Живота си с щастие. Не ги отказвай, защото съм ги събирала за теб с години. Ти си внучката, за която съм мечтала откакто се роди татко ти. Ти толкова много приличаш на него. Овалът на главата, устните, погледът, осанката. А и чувството за хумор ви е толкова еднакво. Нищо от него не ми липсва, защото в теб той е оставил себе си. Много от себе си. Всичко.

Бояна пое плика в ръцете си и отвори хартиеното му капаче.

• Бабо, не мога да приема. Това са твоите спестявания!
• И за къде са тези спестявания? Да виждаш да ми липсва нещо? Не! Всичко си имам. Това е моят подарък за теб за твоя 21 рожден ден. Важна дата. Знаеш ли, че онзи ден разбрах, че, ако нямаш 21 години, не можеш да влизаш в казино в Америка. – Баба й се разсмя гръмко и от сърце. А аз, видите ли, не знаех това. Помниш ли преди години, когато ти подарих онази колекция книги от световни класически автори, какво ти казах?
• Помня. Да, сякаш беше вчера. Каза, че твоят дар за моя Живот на Човек е знанието. Че друго няма да ми дадеш и оставиш, защото знанието е достатъчно, за да придобия всичко, което искам.
• Да, така беше. И ти след години стана филолог. Така заобича езика, литературата, че им се отдаде. Заобича ги истински. А помниш ли, когато правихме онези курабийки, уж заедно, как аз ги правех, а ти ми четеше стиховете, които си написала през седмицата?
• Помня. Бяха толкова прекрасни, топли, мили и наши си следобеди. Не исках никога да свършват. А те свършиха, защото аз пораснах и… и тръгнах по гаджета. А ти така и не престана да ги правиш. Но вече сама. Колко глупаво се чувствам сега от това, че те оставих тогава.
• Недей! Защо глупаво? Та ти беше на 15 години вече, и е съвсем нормално да те занимават други неща. Кино, играта с децата на вън. Нищо, което и аз да не съм искала да правя на твоята възраст. Ама виж, днес пак сме заедно и пак правим курабийки. И ще станат по-вкусни от всякога.

Баба й стана и отиде до кухненската маса. Пое голямата купа в ръце и започна отново да бърка чевръсто, сякаш все още беше на 50. А не беше! Беше много по-възрастна и вече прегърбена от времето, от Живота.

• Курабийките ще станат по-вкусни от всякога. Ще тръгнеш на път, нали?

Бояна не отговори веднага. Имаше силното усещане, че трябва да тръгне на път, но този плик, парите на баба й, грижливо гладени от дланите й, преди да влязат в този плик… Стори й се нередно да приеме този подарък.

• Не го мисли. Тръгвай. Иначе ще ги раздам на когото ми видят очите.
• Недей. Ще тръгна. Но как ще тръгна…
• Как как? Ще тръгнеш. Ще си вземеш преводите с теб, и ще превеждаш в самолета, на летището, на гарата, на… в парка, на улицата, в автобуса. Какво ти трябва? Имаш си компютър. Това онова вашето с интернета ще го хващаш, където може. То сега нали навсякъде го има, казват по телевизията. Ти само тръгни.
• Но кой ще я гледа? Айноа! Кой ще я гледа?
• Е как кой бе, дете? Аз, разбира се! Какви приказки ме питаш? То дете за чудо и приказ, а тя кой ще го гледа. Остави на баба си тази отговорност. Тя е моя. Както и ти беше моя по мое желание и усмотрение. Тръгни… Ти само тръгни на път…

Бояна заплака. Сълзите този път бяха големи, като есенни дъждовни капки. Тя отново пое левия край на фланелката си и започна да ги бърше със силен натиск. Сякаш искаше да ги спре, но не успяваше. Закашля си силно.

• Защо си толкова добра с мен? Никой никога не е бил така добър с мен, както ти. Никой никога!
• Защото те обичам! Просто е. Просто защото те обичам. И то толкова силно, че… – Баба й се разплака и отиде да я прегърне силно. Отново положи главата й на гърдите си и й прошепна: Моята Победителка! Тръгвай, дете!

Някои истории се разбират лесно. Авторите им са сладкодумни и словото от тях се лее приятно. Някои истории са приключенски, а други просто смешни. Не че в приключенските няма смях. Но в някои истории има и много тъга. Тях хората слушат от уважение и понякога със страх, защото не искат да им се случат и на тях. Сред многообразието от истории има и такива, които са неприлични. Е, и такива има. Повечето са с прилично съдържание и се разказват на всеослушание. Онези, неприличните, остават за тесен кръг от хора. Има истории, които не са за слушане. Те са странни, и оставаш с усещането, че не просто не си разбрал, а няма и да разбереш в какво се крие смисъла им още дълго време. А някои истории са толкова леки, че чак се чудиш защо ти ги разказват. Лекомислени, безсъдържателни, но все пак истории. Някои истории са толкова многопластови, че осмислянето им отнема време. Тези истории са много интересни, защото навяват мисли, усещания, карат те да размишляваш над тях от различни аспекти. На такива истории човек се доверява, защото са съдържателни, поучителни. А на други не се доверява. На онези, които не те карат да мислиш. Не ги запомняш. Минава малко време и сякаш никой никога не ти е разказвал нещо подобно. Съдържанието на някои истории преминава през различни емоции в цветове. От светло оранжевото към избледнялото жълто. От светло синьото към мрачното сиво. От потискащото сиво към стряскащото черно. А най-добрите истории са онези, в които всичко е на обратно. От черното към бялото. От бледото към наситеното. От тъмнината към светлината. В тези истории ярко оранжевото надделява над избледнялото от слънцето жълто. В тези красиви истории всички цветова са ярки, чисти, открояващи се.

Най-трудно се разказват истории, в които няма победа. Историите без победа не са интересни. Те са силно скучни и не задоволяват ухото и сърцето на слушателя. Красиво е да има победа в историята. Може би даже е героично по някакъв начин. Победата асоциира и героя, и слушателя с нещо, което те кара да се чувстваш наситен, утолен, възнаграден по някакъв начин и за участието, и за присъствието в тази история като слушател. Тези победни истории са едно наистина вълнуващо пътешествие измежду слоевете на нашите тяло и душа. Май такава история се очертава тази тук.

Това е една история, на която й дойде ред да бъде разказана… И тя ще бъде разказана от сърце, със страст и обич към Живота. Много е важно за тази история да накара човека да размишлява над нея, да търси в нея себе си, някого… В тази история ще задоволяваме вкуса, насищаме слуха, възбуждаме съзнанието, компенсираме времето на слушателя, ще удовлетворяваме душата.

Време е да тръгнем заедно на път, както направихме това с нашите предишни три многопластови истории, вълнуващи човека до степен, в която той е готов да отдаде и физиката си, и сърцето си, и обичта си за едната победа – Най-важната! Победата за Живота!

С нашата първа книга „Непрочетена книга за Здравето. Пътят на Промяната. Ние победихме рака!“ ви вдъхновихме да тръгнете по Своя Път на Промените за пълноценен Живот в крепко Здраве и щастие.

С нашата втора книга „21 дни да промениш живота си! ПРОЕКТ ЗДРАВЕ. Диагнозата рак не е присъда.“ ви разказахме за практиките, които ни отведоха далеч от диагнозата „рак“ и „Имате шест месеца живот!“.

С нашата трета книга „…за Здравето с Любов… Разкази, които лекуват…“ лекувахме душата ви.

А с тази наша история в книга ще заинтригуваме вашите небце и душа. Ще разкрием вкусовите ви усещания и накараме небцето да иска още и още храна за душата. Това ще е поредното Житейско Пътешествие, което ще ви отведе към една виелица от вкусове. Оставете небцето и душата ви да се справят с тази буря. Оставете ги…

Бояна тръгна на път първо в желанието си, а после и в мислите си…

На 20 Август по случай своя Рожден Ден тя пое на път. Баба й, никога досега не стъпвала на летището, я прегърна силно. Държа я в прегръдките си дълго. Поплака малко от щастие и й пъхна скришом още един малък подарък в ръчната раница.

• Взели ли книгата? Какво превеждаш сега?
• „Чудесата на света.“ Хубава книга. Много хубава. Преведа ли я, ти ще първата, на която ще дам да я прочете.
• Не бързай! Когато стане.
• Имам срокове, бабинка.
• Имаш, ама сега тук, това… е много по-важно. Пари имаш. Превеждай за удоволствие. Не мисли за друго. Просто се отпусни. Ние тук ще се справим. Обаждай се, за да знаем с Айноа къде си.

Бояна пое в ръцете си малката Айноа и я целуна по малкото чело шумно. Точно както правеше баба й с нея. Тази мисъл, всеки пък, я забавляваше. Аз приличам на баба си. Само на нея искам да приличам и на никого другиго.

• И се пази. И в същото време не се затваряй за любовта. Тя ще те намери. Така да знаеш.

Бояна погледна баба си в топлите й очи. В тях видя и сълзи, и радост, и чисто човешко щастие. Тя видя себе си в тях и разбра, че някой ден на това летище тя ще изпраща своята внучка kа път за някъде.

Колесниците се прибраха в момента, в който Бояна пое дълбока глътка въздух, затвори очи и сърцето й вдиша вкуса на Живота. Спомни си, че първият път, когато усети този неподражаем от никого и нищо вкус, беше когато даде Живот на Айноа. Въпреки тежкото раждане, преди да изпадне в няколкодневна кома, Бояна успя да я зърне и поеме дълбока глътка въздух с широка усмивка, разляла се мигновено по устните й. Една едничка мисъл прекъсна опиянението от предстоящото пътешествие: Това ли е Вкусът на Живота, бабинка? Това ли е!“