Достатъчно смел ли си да опиташ поне…

Достатъчно смел ли си да опиташ поне…

Достатъчно смел ли си да поискаш…

Достатъчно смел ли си да поискаш повече…

Един от разказите от нашата Трета Книга за Здраве „…за Здравето с Любов… Разкази, които лекуват…“, който споделяме в подходящото време за неговия прочит. Разказът е писан от Милен (Цанов).

Нашата Трета Книга може да намерите в електронен вариант на адрес

…Всеки получава от живота това, за което му стига кураж да поиска…

…Всеки човек има своите моменти…

Моят дойде на един връх, на един остров част от националния парк на Тайланд.

На този връх, който достигнах трудно, имаше две платформи. Заех горната, оставяйки погледа ми да обгърне неземната красота, която се ширеше пред него. Лазурните води на морето, недокосната ниска зеленина, високите палми и гласовете на малките маймуни в короните на широколистните храсти в подножието. Това ли беше раят?

Ракът живееш в мен. Знаех го. Усещах го. Все още беше в мен. И това знание, усещане, не ми даваше мира дни и нощи, в които продължих да се потя обилно и дишам тежко.

Ставах, наливах си чаша вода, изпивах я на един дъх и отново лягах, сякаш с нея съня щеше да бъде по-спокоен и тих. Но не беше. Викове, крясъци, болнични легла и хора, които не познавам и които ми говорят нещо, но аз не разбирам какво. А искам! Искам да зная какво ми казват, защото предчувствам, че е нещо важно за моята болест, за моето оздравяване.

Краката ми кървяха. Камъните, същински зъбери, бяха пробили на няколко места твърдата кожа на стъпалата ми.

Почувствах тишината на безвремието. Никога не бях присъствал съзнателно на такова място. Но днес имах време за това и се отнесох съзнателно в мислите си.

Ако победя болестта, ще помагам на другите хора. Обещавам.
Стори ми се неуверено.

Обещавам! – изкрещях с все гърло.
Аз зная, че един ден всичко ще се изясни, ще си дойда на мястото, и аз ще науча отговорите на множеството въпроси, които си задавам вече всеки ден от сто и седем дни. Броя ги. Имам шест месеца живот.

Сигурен съм, че всичко в живота се случва с причина. Каквато и да е тя, даже и грозна, аз исках да я науча, да зная за нея, да помисля защо именно тя.

Заробих мислите си в постоянно търсене на отговори. Дали не греша? Може би именно това постоянно търсене не позволява на вселенския поток да намери път, за да ми покаже онова, което търся.

Не съм ординарен. Никога не съм бил. Винаги ме е теглило към различното, нетипичното, скритото, неоткриваемото. Винаги съм се познавал и то добре. Хората, което се познават и си имат пълно доверие притежават аура, разпръскват невидима енергия, която действа като наркотик и привлича. Тези хора са магнетични за другите. Другите искат да ги следват, да им подражават, да взимат пример от тях. Тези хора са различни и аз съм един от тях. Не, аз не съм един от многото, защото многото се страхува твърде дълго и упорито, възползвайки се от милосърдието и жалостта на околните. Аз не търся това.

Години наред търся гения в себе си, за да го извадя от дълбините на своето съзнание и да го развия. Нима болестта е начин да си помогна да го направя?

Обещавам! – провикнах се още веднъж. И като че ли този вик ме освободи още малко от грижите ми – мислите и емоциите, които вече сто и седем дни живееха в мен.
Затова ли идваш, болест? За да разкриеш онова, което от години не виждам, въпреки че е под носа ми? Това ли е начинът? Това ли е причината за теб? Трябва да зная. Да зная повече. Знаещият човек е просветлен. За него няма граници, клетки и затвори. Той се превръща в гражданин на света – свободен от всичко и всеки. Знанието е сила! Затова аз трябва да разбера, да науча и зная повече.

Дали новият ми вид ще се понрави на околните? Моята смелост да пренебрегна протоколите на конвенционалната медицина е вече пословична. Хората говорят за нея – някои я критикуват с „Вие сте луд!“, а други с „Това, което правите, е прекрасно. Продължавайте да бъдете все така смел!“.

Да! Да, луд съм, защото лудите хора миришат на живот. А аз обожавам живота и искам да го живея. Искам в следващите петдесет години да съм все още тук и да го живея. Имам толкова много неща да свърша. Дали бог и вселената ще разберат това и ще ми дадат още един шанс, за да продължа да давам на света това, което съм замислил. Искам тепърва да започна да живея. На света му трябват хора като мен, които имат какво да му дадат. Ами ако не успея? Ще означава ли това, че съм дал достатъчно?

Да, вече не допадам на много хора, защото аз се променям. Цялото семейство ни се променя, и ние излагаме тези промени на показ в желанието си да вдъхновим много хора да направят същото с живота си, за да продължат напред красиво, без болести, самосъжаление и тъга.

По този мой нов път аз разбрах, че има толкова много хора, които предпочитат тъгата, самосъжалението, жалостта към тях. Трудно ми е да разбирам тези хора, но не им и преча, освен ако не поискат да знаят какво мисля аз за това. Тогава споделям моето мнение. И в очите им виждам страх. Струвам им се твърде смел, направо луд за връзване. Да, такъв съм!

Хората трудно понасят смелите, знаещите, дръзките. Един приятел казва, че масите трудно понасят различното, не искат да бъдат обезпокоявани и то най-вече в тяхното нещастие. Всеки, казва той, който не е нещастен, като тях, им изглежда странен, луд, самоубиец.

Да, зная, просветленият човек е самотен човек. Той е вечният странник. Малцина са онези, които искат да споделят живота си с такъв човек. Ала аз имам с кого и тя е моята пътеводна светлина – любовта на Ади и нашите дъщери. Само тя, едничката светлина, е достатъчна, за да продължа да бъда луд, различен и гениален в някои неща.

Никога не съм бил част от организации, поробващи самостоятелното мислене. Такива граници никога не съм поставял пред себе си. Единствената общност, към която принадлежа, е моето семейство, което изградихме с много труд, търпение и воля. Животът има смисъл, само когато има за кого да го живееш. Живея за тях – за моите три момичета.

Винаги съм мечтал да направя нещо за себе си. И то е да оставя света малко по-добър. Болестта е зов за моето пробуждане и начин да осъществя тази своя мечта с мисията ни „Удоволствието да бъдем здрави! БЪДИ ПРОМЯНАТА!“.

Да, всеки получава в живота това, за което му стига кураж да поиска. Твърде смел ли съм да искам толкова много? Да направиш света по-добър не е никак лесно, ала аз съм достатъчно смел, за да опитам поне.