…Kогато вратите на рая се отвориха…

Този разказ е вдъхновен от Промяната и Новия Живот на невероятният пораолимпиец Алекс Занарди! Поклон пред смелостта му да продължи да Живее за вдъхновение на онези, които си намират оправдания да не го правят!

…когато вратите на рая се отвориха…

…Има ли те…

Боил затвори прозореца на стаята и завъртя количката. Време беше да си приготви нещо за ядене. Стомахът му силно къркореше.

Самостоятелният живот му създаваше проблеми. Очакваше да е по-лесно, но не беше. Количката беше твърде ниска за погледа му над котлона. Почти не виждаше какво бърка в тигана. От него излизаше почти половината, и трябваше да го събира в купичката си и яде част от храната си полусурова. С пералнята се справяше малко по-добре, но до там. Простирането беше трудно. Изпускаше дрехите поне по два пъти, докато успееше да ги закачи. Прибирането не беше проблем, защото натъпкваше всичко в един леген, от който после вадеше и направо обличаше. Вече нямаше за къде да е изгладен и спретнат.

Миеше чиниите в банята. Мивката там беше по-ниска. Прахосмукачката беше единствения му приятел. Забавляваше се с нея. Пускаше си песента на Куин “I Want to Break Free” (Искам да се освободя), пускаше прохосмукачката, с лявата ръка движеше колелата на инвалидната си количка, а с дясната обираше остатъците от храна около печката. И плачеше. Това беше малкото му забавление, което си организираше два пъти в седмицата с болезнена тъга в сърцето.

Вечер гледаше някой филм по екшън канала и понякога заспиваше направо на количката. Къпането беше другото трудно нещо в новия му живот, така че го правеше възможно най-рядко. Това вбесяваше майка му, която беше май единствения човек, който не се отказа от него след инцидента.

Чу телефона и затъркаля количката към ниската кръгла масичка в хола. Не беше голям, така че го стигна бързо.

• Да…
• Бо, добре ли си?
• Да, мамо, добре съм.
• Как се справяш днес?
• Като вчера – бавно и трудно.

По мълчанието на майка си той разбра, че я е притеснил.

• Но все пак… По-добре от вчера. Мисля си даже далеч по-добре. Развивам се. Не се безпокой.
• Бо, ти ми обеща, че ще опиташ, че ще се справиш. Това беше уговорката ни, за да живееш самостоятелно.
• Мамо, трябва да живя сам. Говорихме по този въпрос. Аз съм виновен и трябва да изстрадам всичко, което се случи.
• Бо, ти…
• Мамо, бях… Аз бях част от движението и трябваше да внимавам.
• Бо, чуй ме! Моля те! – Майка му повиши тон. – Не можеш да живееш с това, ако изобщо искаш да живееш. Бог те остави с нас…
• Но не остави нея, нали?! – Боил крещеше в слушалката. – Какво очаквате от мен? Какво?
• Бо, бог те остави… Значи има някакъв смисъл в това, и ти си длъжен, за Бога, да разбереш какъв е този смисъл. Направи си труда да смекчиш обвиненията, за да прогледнеш, за да видиш картината ясно и потърсиш отговорите. Има причина всичко това да се случи, разбираш ли.

Боил усети, че майка му вече няма сила нито в гласа, нито в тялото си.

• Бо, за всичко на света, те моля, да опиташ. Поне да опиташ. Даден ти е този шанс. Бог ти е дал втори шанс да направиш първо впечатление. Нямаш право да оспорваш този шанс. Ако го оспориш, знаеш че… – тя замълча. Не й останаха сили.
• Мамо, обичам те. Благодаря ти за подкрепата. Правя възможното. Просто ми трябва време. – Отговори той кротко и с молба в гласа за примирие.
• Лека нощ, Бо. Не заспивай пак на количката. Имаш си легло. И се изкъпи, моля те. Заздравявай мускулите на ръцете, за да си по-подвижен извън количката. Изпратих ти две видеа, за да ги видиш. Те ще ти покажат някои техники на прихващане с ръцете, за да ти е по-лесно. Моля те, изгледай ги.
• Ще го направя. Обещавам ти.

Вечерта беше спокойна. Боил загледа екшън филм. Почти към края му почувства, че се унася. Сети се за молбата на майка си и затъркаля количката към банята.  

Свали суитчера си, който вече не миришеше на чисто, после тениската с надпис „I CAN” на американската фондация на баща и син Хойт. Смачка я на топка и с един баскетболен замах я вкара в коша за пране. После повдигна дясното си полубедро върху лявото и започна да дърпа долнището на анцуга надолу. Изсули го почти насила. След това пое лявото полубедро и го сложи на дясното. С него се справи като че ли по-добре. Оставаха боксерките. С тях се справяше също трудно, затова през деня контролираше прецизно приема на течности, за да ходи до тоалетна не повече от три пъти на ден. Всеки път това за него беше мъка. Едва вчера се сети, че може да пишка в буркан, който да изхвърля и мие на мивката. После се сети за майка си и реши, че ще продължи да се учи да придвижва тялото си върху чинията.

Подготви душа и душ гела в горната страна на ваната. Подготви и кърпата. Огледа дали всичко е готово и, след като се увери, че нищо не е забравил, придвижи плътно количката до ваната. От там се хвана за ваната с двете си ръце и се изхлузи в нея. Защо ръцете ми не заякват? Трябва да си купя ластици и да ги дърпам постоянно, докато не направя мускули. Ще увелича заниманията сутрин – вдигане на тежести, коремните преси, планковете.

Пусна душа и се почувства добре, след като топлата вода се плъзна по тялото му. Взе гел душа, напои с него гъбата и започна да се обтрива. Все още раните го боляха. Онази вдясно на кръста го болеше най-много.

Защо не успяха? Защо не се сработиха нещата? Защо се случи всичко това? Защо? Защо? Боил заплака и започна силно да натиска гъбата върху раната, сякаш искаше да я изтрие. Усещаше пареща болка. Мина толкова време, а все още ме боли? Защо? Защо, когато не успяха да я спасят? Готов съм да се лиша от всеки орган на тялото си, за да те върна. Кълна се. Готов съм.

Боил не спираше да плаче. Сълзите затлачиха носоглътката му и той започна да кашля. От това белезите по корема започнаха да болят и те. Завъртя крана и пусна само студена вода. Тя го сепна и той спря да плаче. Всеки път едно и също. Има ли край това?

Да си бях отишъл с нея. За какво му е на света един инвалид? С какво мога да бъда полезен на другите, след като не съм полезен на себе си? Шибана работа! Шибана почивка! Кожата му изтръпна под студената вода. Спря крана, изчака водата да се оттече и чак тогава взе кърпата, и започна да се обтрива. Правеше това внимателно. Белезите го боляха.

От катастрофата бяха изминали седем изпълнени с много болка, вина и тъга месеца. Бяха тръгнали на дълъг уикенд към морето. Подготвиха багажа, натовариха колата и потеглиха. Бяха щастливи, че успяха да откраднат четири дни от работните си графици, за да бъдат заедно.

Боил подготвяше за издаване сайт за голяма международна компания. Поръчката дойде от чужбина. Беше най-добрия сред добрите, и го търсиха от различни краища на света.

Презентационната платформа, която Мия го накара да си направи като представяне на портфолиото му, наистина беше свършила търсения ефект. Проектите един по един започнаха да се случват.

Мия беше управител на малък хотел в града с малък дял в него. Това беше подарък от родителите й за завършването на висшето й образование в амстердамския хотелиерски колеж. Имаха възможност, а хотелът тъкмо се строеше от техен приятел. Родителите й предложиха да купят малък дял от начинанието. И така Мия на двадесет и три години се оказа съсобственик на хотел „Мия Маре“. Мия се дължеше на нейното име, а „Маре“ на факта, че възрастното семейство собственици бяха варненчани. Името й се струваше забавно в град, който не е на морето.

Спряха да заредят бензин. Пиха по едно кафе и тръгнаха отново на път. Малко преди крайморско градче, в което щяха да отседнат за три нощувки, се случи всичко.

Боил не помнеше, но знаеше, че вината за самия удар не бе негова, а скоростта, с която караше над допустимото за пътя. Той пренебрегна предупредителните знаци няколко пъти. Друга кола навлезе в неговото платно. Но той знаеше, че, ако беше карал с посочената от знаците скорост, имаше шанс да предотврати катастрофата.

Това бяха последните му мисли, преди удара. След това се събуди в болницата. Новината за Мия го удари силно в гърдите и той спря да диша. Екип от сестри и лекари се бориха за живота му дълги часове. През това време Мия чакаше за трансплантация на бъбрек.

Четири дни по-късно с риск за живота си Боил се подложи на операция. Искаше да я спаси със своя бъбрек. Бориха се за живота на Мия цял месец, но не успяха. Тялото й отхвърли органа, който по всички изследвания би следвало да приеме. Боил беше неутешим. Когато майката на Мия влезе с крясъци в болничната му стая и започна да го удря, където й видят очите, той отново изпадна в кома за повече от седмица. Тя беше отворила няколко от раните му, които хирурзите зашиваха цели шест часа след катастрофата.

Боил не й се обиди. Помоли я по телефона да дойде отново и да го убие. Молеше й се като малко дете, а тя мълчеше. Той чуваше само как тя плаче. После тя прошепна „Обичам те, Боиле, като син. Не мога обаче да ти простя за нея.“. Тя не знаеше какво се е случило. Той и не се оправда. Прие вината. Разследването на инцидента доказа, че колата на Боил и Мия няма вина за инцидента. Но нито Боил, нито майка му приеха това. Те искаха да бъдат виновни и двамата. Това е което ги сближи за винаги – скръбта по Мия.

Заспа във ваната, уморен от плач и търкане. Отново разрани кожата си. Вече пет месеца търкаше и не можеше да изтърка мъката по Мия. Кожата на корема му, по краката, по хълбоците, раменете и ръцете беше в рани от търкане. Понякога беше още по-жесток към себе си като правеше това с нокти. После майка му идваше и го мажеше с мехлем от невен. Цялата къща миришеше на невен. Той започна да ненавижда тази миризма, защото тя сякаш го спасяваше и той не умираше.

• Спри да ме мажеш. Няма смисъл. Аз трябва да помня.
• Като се самонараняваш, не помниш нищо, Бо. – тихо му отговаряше тя. – Майките цял живот тъгуваме по нещо. Повярвай ми, ако всяка от нас се самонараняваше, нямаше да има население по тази земя. Има и такива, но…. Това е друго. Едно е да си виновен, друго е да те гледам как искаш да умреш пред очите ми. Та аз съм ти майка, за Бога! Имай милост, Бо! Ако не към себе си, то поне към мен. Аз съм ти майка…

После се разплакваше, прегръщаше го, и той нея, и така оставаха дълго време – в прегръдката между майка и син.

Събуди се към десет и половина целия схванат и измръзнал. Раздвижи скованите си ръце. Опита се да се вдигне, но не успя. Разчупи китките и ги завъртя ту в едната посока, ту в другата. Опита отново и пак не успя. Свлече цялото си тяло във ваната и се протегна за душа. Пусна водата. Беше топла. Отпусна се. Протегна се за тапата на ваната и я запуши.

Докато тя се пълни, той откачи стойката си за сядане, когато във ваната има вода, за да не се изсулва тялото му. Поръча я по интернет. Наистина беше удобна. Закачи я на двете приставки от двете страни на ваната и се облегна първо с ръцете на нея, за да провери дали са щракнали двете рейки в улеите. Беше стабилна. С помощна на ръцете се качи на нея. Ваната се напълни, и той се отпусна. Торсът се придвижваше напред и той трябваше все пак да се придържа. По едно време реши да се пусне. Тялото му се надигна към повърхността.

Боил почувства лекота. Хубаво е. Харесва ми. Така не ме болят раните. Пусна дръжките на стойката и се отпусна още повече. Движеше ритмично ръцете си под торса. Опитваше се да уравновесява. Намери още нещо забавно в ежедневието си, освен прахосмукачката.

Дръпна рязко запушалката и чу как водата силно тръгна надолу по канала за отичане. Беше седнал на стойката. Избърса главата си. Беше подстригана нула номер. Напипа белега и прокара пръсти по него. Точно над дясното ухо.

Не чуваше вече така добре с него, както преди. При някое от превъртанията ударът е дошъл и от тук. Откъде ли не е идвал. Целият съм в белези. Нека стоят. Така ми се пада. Да стоят.  

Изсуши тялото си и се протегна към подлакътниците на количката. Прихвана ги и издърпа тялото си. Беше все още трудно. Беше самостоятелен едва от месец и половина и беше трудно. С няколко звука, които излизаха неволно от устата му, и напрежение в мускулите на ръцете, Боил успя да се върне на количката. Припишка му се. Завъртя я към тоалетната чиния и се премести върху нея. Това движение му се стори малко по-лесно. Облекчи се и се върна на количката. Време беше за хапване. Но преди това искаше да свърши нещо и набра номера на майка си.

• Мамо, здравей. Как си?
• Всичко наред ли е, Бо? – мигновено притеснение затлачи гърлото й.
• А, да, всичко е наред. Защо?
• Защото ти никога не ми се обаждаш и аз…
• Е, днес ти се обадих аз. Може би това трябва да се промени. Един път ти на мен, другият път аз ще ти звъня.
• Би било чудесно, Бо. Би било чудесно. Мога ли да ти помогна с нещо?
• А, да… Мамо, искам да ходя на плуване и си мислех дали ти би могла три пъти в седмицата след работа да ме водиш?
• Разбира се, че ще те водя. Ще те водя всеки ден. Кога искаш да отидем? – в гласа на майка му имаше радост.
• Ще проверя къде е най-удобно за теб за паркиране и дали има рампа за инвалидни колички.
• Добре, Бо. Ще се радвам. Много ще се радвам. Може и аз да поплувам с теб. Не съм се движила отдавна.
• Би било чудесно, мамо. Хубав ден в работата.
• Хубав и на теб, Бо. Обичам те!

Боил затвори телефона и взе лаптопа от масичката в хола. Намирането на подходящ басейн се оказа трудна задача. Едните басейни привечер работеха само с групи, другите бяха твърде далеч и без паркоместа, третите бяха изоставени и мръсни, а четвъртите нямаха условия за достъп с количка. Все пак опита с един от тях.

• О, ще се радваме да ви посрещнем при нас. Никакъв проблем. Нямаме условия, но имаме здрави момчета, фитнес инструкторите, които ще Ви помагат с количката. Не е никакъв проблем. А към басейна вратите са широки, така че ще можете да стигате с нея до водата. Мисля, че ще се справим заедно. Защо не.
• Чудесно! Това е чудесно. Ами добре… Ще се видим още утре.

Помнеше това чувство. Знаеше, че се нарича щастие. Позволи си да се усмихне, но тъгата в миг отново го погълна. Не биваше да е щастлив, весел. Не. Той не заслужаваше това.

Затъркаля количката си към стаята, където изсипа целия гардероб с помощта на една пръчка с малка кукичка в единия й край, която майка му пригоди, за да може да стига всичките си дрехи. Купи му и лопата за печене на пица. На нея понякога той слагаше сгънатата си дреха и я подреждаше някъде в шкафа.

Майка му беше изобретателна жена. Сещаше се за всичко. Обикаляше магазините и седеше в интернет с часове, само и само да намери нещо, което би облекчило усилията му. Беше грижовна майка, разбираща, добра и много щедра. Имаше собствен бизнес – малко ателие за аранжиране и декор с цветя, платове и други материали. Беше добра в това, което прави. И най-вече беше щастлива, защото работата й по специалността като банкер я ужасяваше години наред. Но преди седем тя просто реши да напусне банката и да създаде нещо свое. Баща му не я подкрепи. Нищо че не след дълго тя издържаше семейството с добрите доходи, които имаше от отличната си работа. Само за година беше напреднала толкова, че получи няколко грандиозни сватбени проекта, от които спечели първите си добри пари, достойни за труда, който положи тя и целия й екип.

Ето ги. Най-после. Бяха на най-горния рафт. Старите му плувки. Сториха му се твърде протъркани. Реши да си купи нови утре при басейна. На снимката на фитнеса в страницата им във фейсбук Боил видя, че има магазин за плувни и други аксесоари.

Още едно чувство, което познаваше. Наричаше се вълнение. Не. И него не бива да изпитвам. Не е честно спрямо Мия. Тъгата отново го погълна.

Направи си закуска. Този път бърканите яйца почти всичките останаха в тигана. Изпрахосмука и подреди стаята си. Прибра прането и простна ново, току що извадено от пералнята. Смени чаршафите си. Застилането им беше най-трудното за деня. Въртя се с количката от четирите страни на спалнята поне един час. После уморен отиде на дивана и влезе в имейл пощата си.

Не приемаше заявки за сайтове. Имаше чувството, че без нея няма да се справи. Мия беше постоянно до него през последните три години и толкова много му помагаше с различни идеи. Всъщност, тя го вдъхновяваше. Неговата работа се дължеше на Мия. Той го усещаше и тогава, знаеше го и днес. Прегледа имейлите без да отговори на нито един от тях. Просто затвори лаптопа и звънна на сестра си.

• Хей, хлапе, как си?
• О, бате, здравей. Уча. Пак уча. Имам изпити точно… след… девет дни и съм толкова притеснена, че…
• Хлапе, та ти си отлична студентка. Защо се притесняваш така всеки път? – Чувството на щастие отново го докосна. Боил замълча.
• Ехо, бате, там ли си?
• Тук, съм хлапе. Тук съм. Няма да ти преча. Просто исках да те чуя.
• Бате, тате… той…
• Няма значение, хлапе. Аз разбирам. Това е негово право.
• Не, не е така. Ти не си виновен! Защо…
• Виж, това сега не е важно. Ти си важна и твоите изпити. Искаш ли да отидем, както миналото лято, на палатка на язовира? А…
• Да! Да! Да! Искам!
• Всъщност, може би не… Ще е трудно, хлапе… Аз…
• О, не! Ще се справиш. Ще се справим… и двамата… Аз ще ти помагам. Ще я сложим точно до водата на онова място… Знаеш го. Няма да е трудно.
• Ами ако завали дъжд. Няма да мога да мръдна с количката.
• Аз ще те нося! Моля те…

Боил се разплака тихо. Обичаха да ходят на язовира за риба.

• И как ще ме носиш, хлапе? Та ти си, първо, кинта и двадесет, а, второ, си четиридесет кила с мокри дрехи. Аз съм поне…
• Ами отслабвай! – развесели го тя.
• Обичам те, хлапе! Хайде, учи.
• И аз, бате, те обичам. Ще ти звънна утре. Нали?
• Да, хлапе. Чао.

Затвори телефона и отиде да си легне. Беше уморен. Подреждането, прахосмукането, готвенето го бяха изтощили.

• Боиле, отпусни тялото си. Точно така. Не се притеснявай. Просто дръж дъската под гърдите си. Коя част на тялото можеш да движиш?
• Ръцете… и двете… ааа… главата… торса мога до отрязаното… То ест, в тази част от тях… – Понечи да покаже. – Тя не е голяма, но имам чувствителност. Ами това е…
• Добре. да направим така. Днес искам просто да се опиташ да се придвижваш, както намериш ти, като стопанин на това твое тяло, за добре. Идеята е да видим какво може тялото. Плувал ли си преди?
• Никак добре. И преди не съм…

Мия беше добра плувкиня. Баща й я е научил още като била на две. Тя плуваше като риба. Всички води, където и да плуваше, бяха нейни. Отново онова чувство на щастие, на вълнение. Този път по-силно.

• Добре. Значи просто се движа?
• Да, братле, изобщо прави каквото искаш. Аз съм до теб. Няма да те изпускам от поглед. Ще те следя. Ако се изпуснеш от дъската, аз ще те поема. Окей? – Тони вдигна пръста си нагоре в знак на одобрение.
• Окей. Ясно.

Първата тренировка с Тони беше хубава. Още няколко пъти чувството на радост го докосваше. Този път Боил не го отхвърли. Имаше и вдъхновение. От него не се боеше толкова, колкото от радостта.

• Братле, ще се получи. Ще видиш. Днес беше добре. Видях някои неща. От сряда започваме да използваме онези части, които можеш да движиш, и които ще са ни от полза. Давай. До сряда в седем. Нали?
• Да, до сряда в седем. – Боил се усмихна. Усмивката падна от лицето му, чак когато количката премина през прага на апартамента му. Стору му се стар, запустял и за ремонт.

Глупаво е да искам ремонт. Ще помоля мама просто да сменим пердетата. Няма да се справя с ремонт. Поне все още не мога, а мама да безпокоя е излишно. Тя и така е натоварена в работата. Треската около сватбения сезон все още не беше приключила.

Направи си сандвич и се премести от количката на дивана. С преноса на храна беше лесно. Майка му беше поръчала на неин приятел да изработи малка стойка, която да се закачва на левия подлакътник, така че да може от кухнята Боил да си вземе чинията с ядене и чаша вода. Стойката беше като масичка с два държача за шише вода и чаша. Такива стойки се продаваха и в интернет, но цената им беше твърде висока.

• За какво да даваме тези големи пари, при условие, че чичо ти Пепи ще я изработи за без пари?
• Искаш да кажеш ти да даваш. Аз не давам нищо.
• И какво от това. Ще даваш. Спокойно.
• Нищо. Просто и аз лежа на доходите ти.
• Бо, това ли е важното сега? Това ли те вълнува? Аз не се притеснявам, а ти го правиш.
• Защото не искам да ти лежа на ръцете. Затова!
• Тогава се върни към работата си, след като толкова много искаш. Печелиш добре от нея. Много добре даже. Добър си в това, което правиш. Помисли…
• Аз не… Не мога… без Мия… Не мога без нея…
• А опита ли? Опита ли, Бо?

И разговорът приключваше. Тя го целуваше по белега над дясното ухо и го галеше по рамото майчински.

Мия правеше страхотни сандвичи. Неговите бяха някак си сухи. Нещо в тях липсваше. Направо си бяха ужасни, но това можеше да скалъпи той. Нищо повече. А може би просто не се стараеше достатъчно. Мия все това му казваше.

• Сухи са ти, защото не се стараеш достатъчно. – И се смееше от сърце, целуваше го по устните със силно притискане на устата и му намигаше.

Придърпа зеленото одеяло. Обичаше го. С Мия го купиха на път за язовира, защото бяха забравили своето в един сак с някои други неща за къмпингуването им до входната врата. В суматохата бяха зарязали сака до вратата и трябваше да се обаждат на леля Нена от долния етаж, за да го им го прибере.

Винаги, когато пътуваха, те й оставяха ключ, за да им полива цветята. Мия, като майка му, обичаше цветята, и апартаментът им беше пълен с тях. Те бяха навсякъде. Красиви саксии с цветя. Той ги наричаше „зелентии“, а тя „моите цветя“. Леля Нена прибра сака, но одеяло нямаше, така че се наложи да спрат в първия град по пътя им и да намерят одеяло.

• Иначе ще измръзнем, Бо! През нощта е студено.
• Ще те прегръщам силно. Няма да измръзнеш.

Полегна на възглавницата, подпъхна част от одеялото под торса си, намали звука на телевизора и затвори очи. Заспа почти веднага. Сънува как плува, а насреща Мия му маха от надуваема лодка. Има вълни, но не са големи. Мия се смее на нещо и му маха. Водата е топла. Усеща я. Усеща и вкуса й – силно солен.

Мечтаеха да отидат на Карибите, но така и не успяха да осъществят това пътуване. Беше в плановете им за следващата година. Искаха да посетят Ямайка, Барбадос и Гуадалупе. Мия проучваше всяко място. Той все й предлагаше Доминиканската република, а тя все му отказваше с „Стига, Бо! Всички ходят там. Ние ходим на други места. Различни.“. И той не можеше да не се съгласи. Толкова много техни приятели бяха ходили в Доминиканската република и им разказваха толкова много неща, че те и двамата вече имаха чувството, че са били там и то неведнъж. Мия искаше нещо различно.

Към пет сутринта Боил усети, че пикочният му мехур е пълен и този път реши да не отива до тоалетната, а просто да се изпика в бутилката от вода. Майка му нямаше как да го види. Просто нямам сили. Спи ми се. Тренировката с Тони ме изтощи.

Докато се облекчаваше, усети смъдене в празното пространство в областта на кръста, където беше преди бъбрека му. Затвори шишето, протегна се и го остави на пода. Зави се отново като подпъхна част от одеялото под торса си и заспа веднага. Дано пак да те сънувам, Мия. Усмихна се малко преди Богинята на съня отново да го поеме.

Този път не я видя. Беше в някаква гора. Странна гора. Мрачна, но с красиви цветни растения в нея. Спря се да докосне едно и чу стъпки зад гърба си.

• Харесва ти при нас, нали?

Боил се обърна рязко към гласа. Човек на около петдесет години, облечен с панталони с широки тиранти, раирана риза, смешни големи мустаци, издължени встрани, а на главата си имаше нещо като гнездо. Косата му беше толкова буйна и непокорна, че наистина изглеждаше като гнездо на някоя голяма птица. Даже цяло семейство. Боил се усмихна широко.

• Да, зная. Всички така си мислят. Такава е. Нищо не мога да направя. Гнездо. – човекът се засмя. – Е, харесва ли Ви?
• Красиво е, но някак си мрачно. Какво е това…  – Боил разпери ръце въпросително. – Това тук… Какво е?
• Добре, ще ти задам само един въпрос, а ти помисли, преди да ми отговориш на него. Ако имаш точно един час с нея отново, какво ще й кажеш?

Боил го гледаше неразбиращо.

• С нея. С Мия. Един час. Само толкова. Сега и никога повече.
• Аз… Ще мога ли да я докосвам?
• Да.
• Нея боли ли я от… катастрофата? – сълзи напираха в очите му.
• Не. Не я боли. Тук болката е непозната.
• А защо тогова мен ме боли… сега… когато си спомням за нея?
• Защото не принадлежиш тук. И колкото по-бързо го осъзнаеш, толкова по-малко болка ще има.
• Тя ще ми прости ли?

В този момент Боил се събуди. Беше целия облян в пот. Все още неосъзнал къде се намира, той простена „Ще ми прости ли? Мия ще ми прости ли?“. Но отговор нямаше. Това беше просто още един сън. Той предпочете предишния – Мия в лодката, която го очаква с усмивка.

Още един странен сън. Имаше такива от време навреме след катастрофата. Преди не му се беше случвало. Някои се повтаряха, но този беше за първи път. Не го познаваше.

Тренировката мина добре. Тони беше толкова внимателен и мил с Боил, че той се почувства като малко дете, което за първи път се учи да плува.

• Братле, трябва да направим следното. Ще идваш час по-рано за плуването и ще отиваш първо в залата. Там ще те поеме Миро. Той ще заздрави ръцете ти. Трябва да ги заздравиш, за да може да разчиташ на тях, защото в това твое…
• …състояние.
• …състояние… Ние де факто можем да разчитаме на тях изцяло. Тялото е отгоре на водата. Това добре. Но нали трябва да се придвижваш с плуването. Та…
• Разбирам. Ще идвам. Ти ли ще говориш с Миро за упражненията или аз?
• Аз ще се погрижа, братле. Бъди спокоен. Просто идваш час по-рано.

По-късно в колата той сподели на майка си за предложението с фитнеса, и тя остана очарована от вдъхновението на Боил за тези занимания.

• Идеята е чудесна, Бо. В петък ще ми е трудно да успея, защото имам една поръчка за един рожден ден, но съм уредила нещата. Ще те вземе Ванчето.
• Не искам да я притеснявам. Дали да не опитам с такси? Все пак…
• Не още, моля те, не още. Нека Ванчето, а аз ще те взема. Моля те.
• Както кажеш, директоре. – Боил козирува на майка си. Тя се разсмя. Той не посмя, макар че щастието отново напираше да се покаже.

Вечерта не гледа телевизия, а влезе в интернет и дълго търси информация за състоянието си. Искаше да може повече неща. Поръча си книгата на Ник Вуйчич „Живот без ограничения“ и ластик, който да дърпа у дома, две нови гири по пет килограма и два чифта плувни очила – едните с тъмни малки стъкла, а другите с големи светли. Искаше да пробва с кои ще се чувства по-добре в петък.

Загледа се в маратонките – различни марки и модели за бягане. Вече не ми трябват. Само колко пари съм похарчил преди… Преди да изгубя Мия. Животът ми преди мия и животът ми след Мия. Тъга обгърна цялото му същество.

Затвори лаптопа и запревключва каналите на телевизора. Търсеше нещо интересно. Попадна на документален филм за бивш състезател във формула 1, който, след катастрофа с булида си, остава без два крака.

Новият животът на този човек се беше развил забележително. Докторите били скептични, че ще може да прави много неща. Въпреки това, той не се отказва. Заздравява кръстните си връзки, които са пострадали по време на катастрофата, заздравява мускулите на ръцете си и някъде по пътя на промяната в новия си живот, се захваща с триатлетство и след време става параолимпиец. Боил попиваше всяка информация от филма жадно. Допусна и него в себе си за първи път открито и без вина – вдъхновението.

След като филма свърши, Боил отново сложи лаптопа на краката си и гледа филми, и интервюта с триатлета до рано сутринта. Към шест отиде да си направи чаша кафе. После продължи да гледа и чете. Целият ден не се премести от количката. Вече усещаше силно напрежение в кръста, когато на вратата се позвъни.

• Бо, не вдигаш цял ден телефона, мамо. Защо? Всичко наред ли е? – Майка му с бързи крачки обикаляше апартамента.
• Да, мамо, просто… Искам да ти разкажа нещо, да ти споделя. Седни тук. – той я покани на дивана.

Ирина усети нещо различно в сина си. Нещо, което тя разпознаваше дълги години и което той изгуби след инцидента. Тя усети в сина си радост. Заплака.

• Добре, защо сега плачеш?

Боил докосна ръката й. Искаше да я прегърне, на това не бе така лесно. Ако се надигнеше, за да го направи, със сигурност щеше да падне върху нея и да я нарани.

– Защо? Мамо…

• Ами защото… Защото те виждам за първи път някак си… радостен, след толковна много месеци, болницата… Тук… и… – Тя бършеше сълзите си в зеленото одеяло.
• Всичко е наред. Чуй. Искам да стана триатлет.
• Какъв да станеш? – тя не разбираше.
• Триатлет. Тоест, да участвам в триатлони. Като любител.
• Триатлони?
• Да! Тоест, да плувам, да колоездя и да тичам.
• И… – Ирина не искаше да го произнася. Тя никога не произнасяше нищо, свързано с това, че той няма крака. Винаги, когато можеше, избягваше да казва „Нямаш крака.“ Или „Защото си без крака“. В нейните очи Бо не беше инвалид и никога нямаше да бъде. – И как ще стане това?
• Виж, мамо. В плуването съм си така, както съм. Ще се науча. Хора без крака и ръце плуват като риби. Без проблеми. –Боил произнасяше всяка дума със силно въодушевление. – Колоезденето се случва с вид колело, което е специално произведено за въртене на педалите с ръце.

Видя въпросителни поглед на майка си и продължи.

• Три големи колела – две отзад и едно отпред. Дръжките са на предното колело. Хващаш и въртиш. А колелото, да то  пак е вид колело, за бягането е също с три колела – две големи колела отзад и едно изнесено по-напред и по-малко като размер. И ръкохватките за въртене са на задните две колела. Виж. – Боил отвори компютъра си и влезе в интернет. Набра името на триатлета и отиде на снимки. – Ето, виждаш ли. Виж. – Боил прехвърляше снимките.
• Боже, Бо, ама това е… – Ирина се разплака. – Добре. – Тя стана от дивана рязко. – Ще ти купя всичко. Отивам да взема кредит. Все още имам връзки в банките. – намигна му. – Все пък съм бивш банков служител.
• Мамо седни. Нищо няма да купуваш ти. Ще се захвана с моите неща. Знаеш, изкарвам добри пари. Имам трима чакащи клиента. Докато се подготвям… Първо ще се подготвям във фитнеса. Мускулите на ръцете ми трябва да заздравеят. Има уреди, които ще използвам като начало. Междувременно ще проучвам колелетата. Все пак такъв магазин на съседната улица няма. Какво ще кажеш?
• Какво да кажа, Бо. Щастлива съм. Това е. Щастлива съм. – Тя се наведе над него и с цяло тяло го притисна.
• Мамо, ще ме удушиш. – Простена той с усмивка под нея.
• Утре ще те взема за тренировка. Нали?
• Да. Целуни хлапето от мен.
• Тя ще се поболее, горката. Това учене…. Не става от учебниците. Имам чувството, че учи и това, което не трябва да учи. Не й е по… там… по учебниците. – Ирина се засмя. – Тръгвам, защото баща ти… – Спря. – Знаеш. Да няма сръдни. – Целуна го по белега над дясното му ухо и си тръгна.

• Само един час, Боиле. Какво ще кажеш? Само един час, когато се отворят вратите на рая…

Отново се събуди облян в пот. За бога, какво се случва? Този сън… отново. Отиде да си направи кафе. Трябва да сменя чаршафите.

• Здравейте, казвам се Боил и искам да участвам в триатлона.
• Не е проблем. Има онлайн форма за записване и плащане. Проблем ли има с нея?
• Не, няма. Видях я. Всъщност, звъня Ви лично, защото аз… ами аз…
• Ви-е?
• Нямам крака – изхвърли Боил.

Отсрещната страна не отговори.

• Ало? Там ли сте?
• Да, извинете… – Боил разпозна недоумението в гласа на събеседника си.
• Няма защо. Изобщо не се притеснявайте. Така е вече две години и седем месеца.
• Вижте, аз не зная дали ние… Дали ние можем да отговорим на Вашите очаквания.
• Аз Ви моля само за разрешение. Аз ще се справя. Уверявам Ви. Идвам с екип от хора. Вие само ме допуснете до състезанието. За това Ви моля. Нищо друго не искам.
• Теренът е добър. Няма… Освен две изкачвания по време на колоезденето, които не са страшни.
• Да, аз погледнах денивелацията. Добре е за мен. Като за първи път е… чудесна. Аз мога да се справя и с по-голяма, но, като за първи път, ще опитам на равен терен.
• Плажната ивица е доста широка.
• Ще имам с мен хора. Те ще ми помогнат. Само ще трябва да ме сложат във водата и да ме извадят от нея и качат на колелото, а от него на другото колело. Какво ще кажете? Моля Ви.
• Ама какво да казвам… Аз… За нас ще е чест, Боиле. Идвай. Ще се постараем и ние да сме в помощ. Извинявай за реакция преди малко. Просто ние досега не сме имали такъв случай и не…
• Няма нищо. Те и докторите преди мен нямаха такъв случай.
• Ще бъде супер. Как да ти викаме?
• Просто Бо. Това е добре. А Вие сте?
• Извинявай, аз преминах на ти. Аз съм Йорданис. Създател и организатор съм на триатлона.
• Чудесно. Значи попаднах на когото трябва. Ще попълня формата и ще платя участието си.
• Ами тогава до 11 Май.
• Да, до 11 Май.

• Едни час. Имаш само толкова.
• Вижте, това, сигурно, е някаква шега, която ми се случва вече толкова често, сякаш е реалност, но не е. Сигурно ще се събудя всеки момент. Всеки път става така, когато понеча да тръгна напред. Моля Ви, нека я видя. Моля Ви!

Човекът опъна широките си тиранти и ги пусна рязко да изплющят на гърдите му. Усмивка се разля по устните му, а мустаците му скочиха смешно нагоре.

• Какво ще й кажеш когато вратите на рая се отворят и имаш един час с нея?
• Ще й поискам прошка. За катастрофата. Ще й кажа, че я обичам и че искам да бъде щастлива… – Боил се огледа. – Тук… В рая… Ако това е рая.
• Може и да е. Кой знае…

Алармата на телефона звучеше вече за трети път. Отвори очи.

Може и да е. Кой знае… Не, това е някаква шега. Тъпа шега. Обърна се на една страна, придърпа зеленото одеяло, допря го до устните си и произнесе името й. Толкова силно ми липсваш. Когато плувам мисля за теб. Когато колоездя също мисля за теб. Когато тичам, ако това може да се нарече тичане, пак мисля за теб. Постоянно мисля за теб, Мия. Ако вратите на рая се отворят и имам само едни час, какво ще ти кажа? И дали изобщо ще кажа нещо? Вече две години един и същи сън и един и същи въпрос. Не ми дава мира, Мия. Ще искаш ли да ме погледнеш, да ме видиш изобщо? Аз ти причиних такава болка. И си причиних с това такава мъка. Ще мога ли да те докосна наистина? А ти мен ще искаш ли да докоснеш?

Вибрирането на телефона прекъсна мислите му.

• Братле, остава малко. Как си? Днес в 11, нали?
• Да, в 11. Сега ставам и се оправям.

Ръцете на Боил отдавна вече бяха силни с красиво оформени мускули. Новата му количка беше по-стабилна и удобна за придвижване. Поръча и нея по интернет. Струваше цяло състояние. Щедър клиент от Дубай плати добра сума за сайта си. Като разбра, че Боил е без крака след катастрофа, му плати двойно. Боил отказа допълнителната сума, но Сафин настоя.

• Виж, момче. Внукът ми е без два крака. Виждам какво е. искам с тези пари да си купиш нещо за живота си, за да ти е по-лесно. Разбираш ли? Нещо като подкрепа между хора, които знаят за какво става дума. Тези пари не са обида, а честно изкарани от теб пари. Сайтът е невероятен. Просто приеми подаръка с отворено сърце и давай нататък.
• Благодаря Ви, Сафин. Ще си купя нова количка.
• Ето, виждаш ли, всичко е наред. Избери да е хубава.

На следващия ден Боил поръча количката. Тя пристигна след по-малко от две седмици. Майка му му помогна да я разопакова. Беше хубава. Помоли я да му направи няколко снимки и ги изпрати на Сафин.

„Уважаеми, Сафин! Не можете да си представите колко съм щастлив с новата си придобивка, благодарение на Вашата щедрост. Благодаря Ви от сърце. Искрено вярвам, че някой ден ще се запознаем лично с Вашия внук. От общи познат разбрах, че той танцува с количката, и това ми се струва невероятно. Ще се радвам да ми изпратите негови изпълнения. Бъдете здрав. Боил“.

Сафин отговори след час:

„Мило момче, ето в тези линкове можеш да видиш внук ми. Гордея се с него. Можеше да се откаже да бъде активен и самостоятелен, но не го направи. Има хубав живот, и това ни успокоява. Щастлив е. И ти бъди щастлив. Количката наистина е много хубава. Успехи. Сафин“.

Телефонът отново завибрира.

• Да.
• Бо, братле, Наско също идва в Катерини.
• Това е супер! Вече сме пълен екип. Момчета, благодаря ви.
• Стига бе, пич. За нас е удоволствие. Ти, човече, постигна толкова много за тези две години. Направо… невероятно. Чака те светло бъдеще. Така да знаеш.
• Благодаря ти.

Боил напъха телефона в малката кожена чантичка под левия подлакътник на количката. Бързо се метна на нея и чевръсто се заоправя. Новата количка беше по-добра от старата. Половин час по-късно вече беше в асансьора.

• Колко добре изглеждаш, Боиле. Браво, лельо, браво.
• Минаха две години и седем месеца. Време беше да изглеждам добре. Нали? – Боил се усмихна на съседката си.
• Така е. Ти си добро момче. Винаги си бил добро момче. Каквото и да се е случило там, на пътя, искам да знаеш, че никой тук не те обвинява. Животът е такъв, какъвто е. Не можеш да сочиш когото и да било с пръст, без да си напълно сигурен, че човекът е бил лош. Ти никога не си бил лош към Мия. Ние знаем, че ти никога нарочно не би й причинил нищо.
• Но аз карах над разрешената скорост.
• И така да е било… си бил в платното си.
• Но това не я спаси. Нали?
• Ти се опита. Даде й бъбрека си, лежа в кома, самобичува се твърде дълго. Ако е трябвало да платиш нещо, вече си го сторил отдавна. Колев от петия не спира да говори за състезанието в Гърция, в което ще участваш. На всички разказва.
• Наистина ли? – Боил се почувства поласкан. Той знаеше, че съседите го харесват. Винаги бяха мили с тях, помагаха им, не се караха, не правеха нищо, на което човек може да се нагледа в сериала „Етажна собственост“. – Това е невероятно. Радвам се, че ви радвам с нещо. Благодаря.
• За кого ще се състезаваш? Имаш ли си отбор или нещо… Не знам там как ги наричате тези неща.
• Ще се състезавам за Мия. Само за нея.
• Това е хубаво. Много хубаво. – Тя видя мокрите му очи. Той все още при всяко споменаване на нейното име се просълзяваше. Не можеше да спре тези пориви и просто ги пускаше наяве. Не се срамуваше. Мия харесваше чувствителността му и го окуражаваше да я показва. И все казваше: Иначе, Бо, човек е способен да се разболее, ако задържа в себе си чувствата. Вярваш или не, това е истина. Знаеш ли колко хора все крият чувствата си, не смеят от срам. Притесняват се да ги показват, и те така с годините си отлежават и накрая – лошо. Така че, когато ти се плаче, си плачи, а когато те ядосам, е по-добре да се развикаш, вместо да премълчиш и да събираш.
• Ти никога не ме ядосваш, Мия. С теб няма за какво да се караме.
• Затова понякога ни е скучно.
• Никога не ни е скучно, и ти го знаеш.
• Никога. – Мия го даряваше с усмивка.

Боил беше истински благодарен на съседите си. Етажната собственост събра пари и купи полегата рампа за количката му, за да може Боил да има достъп без помощ до асансьора. Имаха два. Един по-голям и един по-малък. Домоуправителят викаше фирмата за поддръжка всеки месец.

• Виж, Янков, тук имаме едно момче, Боил, който е на инвалидна количка. В никакъв случай не бива да оставяме това момче без асансьор. На седмия етаж е. Разбираш ли? Стълбите тесни. Как ще го свалим, ако нещо стане? Моля те, без повече въпроси защо всеки месец. Така ти казвам. Имам право да искам това от вас. Вие сте фирмата за поддръжка на асансьора. Бъдете съпричастни, моля те.

Още първия месец, когато майката на Боил го доведе в апартамента, те събраха пари и купиха четири пожарогасителя допълнително и ги поставиха пред входната му врата.

• Боиле, да сме си спокойни. Все пак ти… Не можеш като нас… Ами… да тръгнеш де… Нали разбираш. Няма да се притесняваш, ако стане нещо. Аз пръв ще съм тук. Свалям домочадието и идвам за теб веднага. Няма да те оставя, момче. Така да знаеш.
• Благодаря ти, чичо Петко. Благодаря за грижата на всички съседи.
• А бе няма какво… И ние по някой и друг грях трябва да изкупим…
• Така ли се изкупуват грехове?
• Е не… то… питай жена ми. Тя нали е по тези нейните… църкви. Тя знае най-добре. Аз нали знаеш, че съм под чехъл. – Чичо Петко му намигна. – Тя знае всичко. Помниш ли преди време, дето се пошегува с мен, че на мен не ми трябва да знам нищо, щот жена ми е цял интернет. Е, питай нея. – Чичо Петко се смееше силно. – Айде, почивай си.

• Имаш само едни час и нито секунда повече. Готов ли си, Боиле?
• Готов съм толкова отдавна, а ти все не ме пускаш при нея. Защо? Само не ми казвай, че търпението се възнаграждава. Вече не мога да чакам… Или мога…

Хлопването на врата на буса го събуди.

• Айде, народе, изсипвай си.
• Пристигнахме ли вече? – Боил раздвижваше китките си.

Освободи спирачката на количката и леко я придвижи до стъпалото на буса. Миро и Наско подхванаха подлакътниците и свалиха количката на шосето.

• Красиво е. Това, вероятно, е плажът?
• Да. А ето там, Миро вече разузна, се регистрираме.

Боил завъртя количката и на не повече от тридесет метра от себе си видя голямата арка с електронното табло най-отгоре й и логата на спонсорите на състезанието отстрани по краката й.

Чувство на силно вълнение се надигна в гърдите му. Значи под теб ще мина утре, така ли? Ще успея ли? Ще се справя ли с тази моя мечта в името на Мия? Дай, Боже, да успея! Ще дам всичко от себе си.

Неусетно се оказа пред нея. Беше голяма. Подхвана кръглата рамка и тръгна с количката по червения килим. Застана пред нея. Сълзи напираха в очите му. Боил се прокашля. Нали това исках? И ето ме сега тук. Една сълза докосна горната му устна. Той усети солеността й. Облиза я и се усмихна. Утре ще премина под теб.

Миро, Наско и Тони подготвиха всичко. Боил изпробва и двете колелета и си подготви всичко необходимо. Помолиха Йорданис да оставят колелетата и багажа му на терен. Той се съгласи. Имаха охрана през нощта. Проиграха влизането му във водата, през излизането и качването му на колелото. Боил трябваше да се облича сам. Реши, че ще плува само с плувките, за да може след това бързо да сложи късия клин за колоезденето, ръкавиците и каската. Номерът вече беше закачен на колелото и готов на ластик за пред гърдите. Боил беше притеснен, но не се страхуваше.

• Просто ми е за първи път, момчета, и съм притеснен, но нищо повече. Сигурно е нормално, нали?
• Аз преди първото си състезание по бодибилдинг бях като насран. Така треперех, все едно съм на изпит.
• Аз преди първото си състезание по плуване се тресох цяла нощ. Бях най-добрия в школата, а се тресях най-много. Ама на следващия ден, като влязох във водата, ги издухах всичките. – Тони повдигна гордо ръцете си нагоре и опъна мускулите си. – Бате ви Тони отдавна покорява водата и женските сърца.

Всички се разсмяха дружно.

Легнаха си рано. Боил преговори още веднъж в ума си всичко – от влизането във водата до минаването под финалната арка. Проверката го успокои и той заспа със затварянето на очите си.

• Какво ще й кажеш, когато вратите на раят се отворят?
• Пусни ме най-после!

Боил направи първата крачка. Човекът с широките тиранти не го спря. Направи и втора. Едва вдигаше краката си. Бяха като бетонни блокове. Така беше във всеки сън, в който човек иска да избяга от нещо или някого – не може да вдигне краката си, да тръгне, и се напряга, и е готов на всичко. Не, не е защото съм с отрязани крака. Зная това, защото и преди съм сънувал. Не този сън, но съм сънувал как искам да избягям от нещо, но не мога, защото краката винаги тежат. Направи още едно усилие и направи и третата крачка. След това напрегна цялото си същество и направи четвъртата, петата, шестата. Усещаше как с всяка крачка краката му тежат все по-малко и по-малко.

Започна да крещи името й. Мия! Мия! Идвам, Мия! Краката олекваха все повече. Падна във високата зеленина. Тя сякаш го погълна, но той се освободи от жилестите треви и се изправи. Отново усилия със сетни сили да продължи, и в един миг краката се освободиха, и той започна да тича като побеснял напред.

Видя я в далечината сред килима от хиляди цветя. Това е моята Мия! Заплака. Сълзите замъгляваха зрението му и той бързо ги избърса. Тя все още беше там. Късата леко на една страна коса, татуировките по ръцете й, усмивката – той разпозна всичко нейно, негово, тяхно. Усмивката й. Мия! Мия! Моля те, чуй ме, Мия!

Тя се сепна и погледна напред. И го видя.

• Бо! Бо! Къде беше, Бо! Любими мой, Бо! Ела. Ела при мен. Виж какви цветя.

Боил отново тръгна да тича. Стигайки до нея не посмя да я докосне. Помисли си, че, ако я докосне… ако не е възможно… не искаше да повярва, че тя може да е просто… холограма или нереална, или плод на неговото въображение, на неговите мисли, на неговата тъга…

• Мия, мога ли да те докосна? Истинска ли си? – той плачеше.
• Разбира се, Бо. Разбира се, че можеш. Защо не? – И тя протегна ръце си и го прегърна. Топлина се разля в тялото му, обгърна душата му и стопли замръзналото му сърце.
• Мия, моята Мия! Обичам те, Мия! – Шепнеше без да спира Боил.

Тя го погледна нежно в очите и после сложи устни на неговите. Това бяха топлите устни на Мия. Той усети аромата й, от който му прималя от щастие. Краката му се измориха и той се свлече върху цветния килим. Тя падна върху него и смехът й огласи поляната.

• Мия, аз искам да знаеш… че всичко…
• Имате само един час. От него изминаха двадесет и една минути точно. Само едни час, Боиле. В това беше въпросът. Не забравяй.

Човекът със смешните мустаци беше застанал над тях.

• Мия избра теб. Възползвай се.

Боил погледна неразбиращо Мия, но тя не отговори.

• Мия имаше право да избере всекиго, който да дойде тук за един час един единствен път. 
• Защо? Защо само един път? Защо сте жестоки? Там… На земята е същото – жестокост, лошотия, неразбиране… Защо? – Боил отново заплака.
• Защото хората носят жестокостта, лошотията и неразбирането със себе си тук. Толкова са привързани към тях, че не ги пускат с години, след като преминат отвъд това, които виждат на земята. Ако не създадем правила  и тук, те ще ограбят и този свят. А той няма нужда от това. Мия е щастлива. Повярвай ми, Боиле. Даже и без теб.
• Защо тогава е избрала мен? Защо? Можеше да избере… майка си, татко си, сестра си… Някого… Но тя е избрала мен. Защо?
• Защото… – Човекът не отговори веднага. – Може би защото има частица щастие, което е оставила у теб. Случва се рядко, но се случва. И в този свят има чудеса над най-голямото чудо – раят. – Хайде, възползвайте се от останалото време. Човекът се обърна и закрачи бодро към малката горичка, откъдето бяха дошли. Сигурно, за да посрещне следващия Избран.
• Бо, имаме толкова малко…
• Зная, любов моя, затова… Аз много мислих през месеците, прехвърлях какво ли не, което искам да ти кажа. Изтощавах се, самонаранявах се, напивах се, бях лош със себе си… Не ми стигаха сили за този един час. И накрая реших, че ще чакам момента, в който този смешен човек с гнездо на главата ще ми позволи да те видя, и каквото се получи, Мия. Каквото ми дойде на душата. Ние винаги с теб сме си говорили с душите си. Какво е по-различното тук? Нищо. Само цветята. Живееш на красиво място и аз съм толкова щастлив за теб. Какво и да се случи там, на онзи път, вече няма значение, защото аз разбрах, че времето не мога да върна, нито решението да тръгнем привечер и да шофирам с по-висока от разрешената скорост, нито… Нищо вече няма значение, освен любовта, която не угасна. Аз продължавам да те обичам все още толкова силно, ти продължаваш да бъдеш моя свят – моята сила, моето въображение, моята решителност и моето вдъхновение.

Боил реши да сподели с нея накратко последните две години, в които той стана триатлет. За вдъхновението, което друг пострадал човек му е дал в един документален филм от четиридесет и пет минути.

• Плувам и мисля за теб. Колоездя и мисля за теб. Пак въртя колелото и пак мисля за теб. Мия, ти си с мен навсякъде. Ти си в тялото ми, в сърцето ми, в душата ми. За мен няма друго момиче на света, освен теб. Правя любов с теб, говоря си с теб, и утре за първи път ще се състезаваме заедно.

През цялото време, докато той й разказваше ту с усмивка, ту със сълзи на очи живота си на земята, тя го галеше по белега над дясното ухо, по раните на гърба, целуваше го и се смееше.

• Имате само още пет минути, младежо. – Човекът с тирантите беше застанал над тях.
• Разбираам. Добре. Мия… – Той хвана ръцете й в своите. – Единственото, което от първия миг, когато дойде този сън, знаех е това: Мия, ще се омъжиш ли за мен? Бъди моя завинаги! За мен няма значение, че ти ще си тук, а за… там.
• Да! Да! Да! – реакцията на Мия беше спонтанна.

Боил извади от джоба си малката тъмносиня кутийка и я отвори. Тънък пръстен с малък нежен камък лежеше във вътрешността й. Той го взе и постави на безименния й пръст на лявата ръка.

• Обичам те, Мия!
• Обичам те, Бо!

Последва целувка, която трая дълго.

Бо се събуди от само себе си. Първото, което направи – провери долнището на пижамата, с което спеше вече близо две години. То имаше малко джобче, в което той пъхаше малката кутийка с пръстена. Искаше на бъде готов, когато той го допусне да я види за един час. Не напипа нищо. Изправи торса си рязко и се свлече от леглото. Затършува из чаршафите, вдигна възглавницата. Под нея той намери малката кутийка. Беше празна. Влезе под леглото, опипа отново отгоре всяка негова гънка. Не го намери. Сърцето му биеше силно. Качи се на количката и свали чаршафите. Изтръска ги един по един. Махна калъфката от възглавницата, обърна я и изтръска и нея. Широка усмивка се прокрадваше в устните му. Докосна ги. Бяха мазни от нещо. Изтърка ги в бялата си тениска и я погледна. Видя следи от гланц. Гланцът на Мия. Не можеше да повярва. Пусна усмивката по устните си. Побърквам се. Побърквам се с Мия и това ми харесва. Така да е. Затъркаля количката към банята. Търси и там. Във ваната, надникна в тоалетната, изсипа кошчето за тоалетната хартия, провери сифоните. Пръстенът го нямаше. Искаше да бъде сигурен, че това не е…

Миро и Наско го пуснаха във водата миг след подадения сигнал. Тони викна след него:

• Вярваме в теб, човече!

И после се обърна към тълпата съпровождащи и се провикна:

• Ние сме с него! С това момче. Екип сме му. Това е Боил Крумов. Запомнете това име, приятели! Запомнете го!

Момчетата се прегърнаха. Бяха щастливи. Бо беше техен приятел и вдъхновител.

Боил загребваше. Усмивката от сутринта не слизаше от устните му, и той трябваше с усилие да я контролира, за да поема ритмично  въздух при вадене на главата след двете загребвания, на които го беше научил Тони. Очите му сълзяха от щастие. Мия! Дърпай ме, Мия! Напред! Давай, силно напред! Точно така! Загребвай! Силно, Мия! Дърпай това тяло без крака. Ще се справим, любов моя. Виждаше лицето й пред себе си и ръцете й, които дърпаха неговите. Усещаше ги при всяко протягане на едната, а после и на другата. Тя ги поемаше и дърпаше. Съчетаха се добре. Благодаря ти! Ето така. И още веднъж. Видя брега. Видя арката, под която трябваше да го изнесат. А сега, любов, ме чакай при колелото. Седни на рамката отзад.

След по-малко от четиридесет минути Бо се показа малко преди брега. Момчетата го подхванаха под мишниците и сложиха на носилката. Боил се нагласи, свали плувната шапка и очилата си.

• Момчета, беше велико! Честна дума! Такъв адреналин. Не е като в басейна за време, Тони. Друго е. Благодаря ти, че ме научи да плувам.
• Бо, справи се отлично. Направо връх си, човече! Давай!

Минаха по мекия килим към зоната за преобличане. Бо прехвърли тялото си точно пред колелото си. То беше изнесено встрани от останалите. Беше по-голямо и заемаше повече място. Избърса главата си с малката хавлиена кърпа. Опипа белега си над дясното ухо, който за първи път не напомни за себе си, сякаш никога не го е имало. Облече клина с подплънката отдолу за мекота при сядане, сложи си слънчевите очила, шлема, сложи ръкавиците без пръсти и се качи на колелото. Нагласи се на седалката, наклони се и пое ръчните педали в ръцете си. Направи първото завъртане. Колелото поддаде меко.

• Бо, успех, човече. Ти се… – Миро се наведе и го целуна по бузата. – От тримата. Давай!

Боил завъртя педалите. Малко преди да излезе от зоната чу „Бо, обичам те!“. Той спря въртенето и се огледа.

• Бо, толкова се гордея с теб… се гордеем с теб…

Видя майка си и татко си един до друг зад железните ограждения. Сълзи навлажниха очите му. Той свали очилата си ги изтри. Не беше виждал баща си повече от две години. Беше остарял. Едва го позна. Усмихна му се.

• Гордея се с теб, Боиле! – извика баща му.
• Благодаря ти, че дойде да ме подкрепиш. За мен това значи много. – отвърна Боил с усмивка на лицето. – Мамо, обичам те! Мамо, аз й предложих, и тя прие. – Боил завъртя педалите.
• Случили си се, Бо? – извика тя след него. – Случи ли се? Кажи ми!
• Да, мамо! Случи сеееее! –изкрещя й в отговор.

Ирина заплака, започна да се смее и да се върти като малко дете.

• Благодаря ти, Мия, дете мое! Благодаря ти, господи!

Ирина знаеше. Боил и беше споделил отдавна за своя сън.

• Мия, върти с мен педалите. Нека полетим заедно. Това колело е суперскооооо!

След седем часа и една минута Боил завърши първия си триатлон. Стигайки до началото на червения килим, той забави ход и с гордо вдигнат торс и глава, се придвижи към финалната арка. Името му на английски език светеше отгоре: Boil Krumov 07:01.

• Благодаря ти, любов моя! Без теб нямаше да се справя. – прошепна той и голямата арка го пое.

В живота се случват истински чудеса. Повечето хора обаче не са способни да ги видят, защото погледите им са замъглени от материалното – от онова, което се вижда с просто око, не изисква усилия на мисълта и физиката.

Хората са твърде първични, за да им се случват чудеса. Твърде горди и уж всезнаещи, за да ги баламосваш с такива истории. Но тези истории са част от нашата действителност. Вярвате или не…

Никой никога не намери тънкия пръстен с нежен камък отгоре. Никой никога…

…защото той е на безименния пръст на дясната ръка на Мия. Тя го премести там, след като изпрати Боил през вратите на рая. Вярвате или не…